От Вас
  • 09 юни 2015 г.

    Ако ми дадеш сърцето си!

    Ако ми дадеш сърцето си
    и то забие в моите гърди,
    аз ще намеря надежда
    да видя изгрева на утрешния ден.

    Ако ми дадеш зениците си 
    и слепотата ми изчезне,
    ще видя бедната си майчица,
    която плаче и губи надежда.

    Ако ми дадеш бъбрека си,
    когато вече не ти е нужен,
    ще се махна от стола, 
    към който ме видя прикована.

    Органите са безценни, 
    но никой няма резервни, 
    ако вече не са ти потребни, 
    помисли, дали не искаш да ги дариш.

    Те ще продължат да работят 
    в определени тела, 
    ще пристигнат бързо, 
    за да бъдат трансплантирани.

    Твоето решение е важно, 
    ти можеш да спасиш органите си, 
    ако пък се нуждаеш от трансплантация 
    някой ще ти подаде ръка.

    (превод от Поля Митева)

     

    Umbraco.Web.Models.DynamicPublishedContent
  • 27 юни 2015 г.

    Последна поща

    Комфортът на неделната ми вечер снощи се пресече от молбата на сестра ми да организирам кръводаряване за неин приятел от групата на чакащите за трансплантация. Ти, казва, си човек с мисия. Разшетвам се аз и намирам нужния брой доброволци, да са ми живи и здрави, че от половин дума реагираха, и отзарана благополучно придвижваме кръвта със заветната бележка за далечната болница, която в другия край на България ще отпусне съответните банки живот за пациента си срещу документа от нашия кръвен център. 

    Минути след като си потвърждавам по телефона с жената на болния изпращането на безценната хартийка и известявам сестра си за успешния завършек на мисията, получавам обаждане от нея, че момчето вече е там, където кръвта не му трябва. 

    А току-що бях пуснала плика с добавената от мен картичка с пожелание за здраве… 

    Представих си една непозната жена, която утре ще се върне от едно тежко сбогуване и в пощенската кутия ще намери една закъсняла пратка. 

    Също като във филма по романа на Ремарк „Небето няма избраници“. Една обречена жена и нейният любим в един красив момент в края на живота ѝ увековечават този миг благодарение на случаен минувач, който ги заснема и взема адреса им, за да изпрати готовата снимка. Броени дни по-късно жената се преселва там, където нищо не й трябва. След прощаването с нея във вечния й път мъжът се връща у дома и отваря пощенската кутия. В нея го чака последната им снимка. 

    Колко много знаят пощенските ни кутии за нас и колко тихо го пазят за себе си. Те първи „отварят“пратките ни и само те си знаят какво е да държат вестите ни, докато ги предадат в ръцете ни. 
    Утре мислено ще бъда с една непозната жена, когато отваря пощенската си кутия на един далечен адрес в другия край на България. Моля се да намери в нея не само една ненужна вече хартийка. Моля се да намери в нея една приятелска подкрепа на хора, които без излишни въпроси са станали и тръгнали. Моля се да почувства топлината им, за която е малка дори най-голямата пощенска кутия на света!

    Зорница Тодорова

    Umbraco.Web.Models.DynamicPublishedContent
  • 27 юни 2015 г.

    Очите на надеждата

    Тази песен е посветена на всички, които са толкова силни и изпълнени с любов, да дарят при смъртта си органи, за да могат други хора да живеят или да живеят по-добре.

    Ти, който искаш да останеш до мен до последния момент, 
    ти не говориш, докато тук… 
    тук една сълза се оплита в миглите и остава там от страх да не падне, 
    защото не иска да я види никой, даже ти. 
    Напротив, когато ще си отивам, ще го направя с усмивка, 
    Така светлината ще остане в подарените от мен очи, 
    за този, който никога не ги е отворил, но скоро ще го направи. 
    И тогава ДА 
    ДА 
    Моите очи ще видят отново, зад дърветата, зората, 
    която ще се издигне от тъмнината. 
    И ще видят безкрайност от хора и цветове в един единствен град, 
    голям, колкото голяма е надеждата в погледа, 
    която имам, за да те видя отново. 
    И после да видя безкрайни долини, 
    невероятни звездни небосклони. 
    Всичко това, моите очи ще го видят както преди. 
    И ако един ден те срещнат отново, ще се смеят, 
    защото ще разпознаят твоите очи.

    Eros Ramazzotti - Occhi di speranza 
    преведе за bgdonor Биляна Ангелова

     

     

    Umbraco.Web.Models.DynamicPublishedContent
  • 08 октомври 2015 г.

    Часовете по музика

    Часовете ни по музика в пети клас бяха в понеделник. Спомням си. Бяха в понеделник.

    Учителката ни по музика свиреше много хубаво на пиано. И пеехме най-различни песни – от „Бяла тишина” на Георги Минчев до „Елмаз и стъкло” на Б.Т.Р. Момчетата от задните чинове, разбира се, се стараеха да пеят колкото е възможно по-фалшиво и с по-изопачен текст, но тя се правеше, че не ги чува и продължаваше да си свири на пианото. А те се заливаха от смях…

    Не знам как до деца в пети клас може да достигне подобно нещо, но някак си все пак разбрахме. Май една друга учителка ни каза (с идеята да не сме я били тормозели толкова).

    Учителката ни по музика беше на диализа. Тогава дори не знаех какво означава тази дума и мисля, че и сега не знам. Помня само начина, по който прозвуча. Едно такова много странно – страх, примесен със съжаление и едно почти недоизказано: „Е, да, жалко, че се мъчи жената... Но какво ли можем да направим ние, Господи???”

    И така един ден, един понеделник, малко преди Великден... просто нямахме час по музика...

    На следващата седмица имахме нова учителка. Беше един ден след Цветница и отидох да я почерпя с бонбони – все пак, нали предния ден съм била именничка. Учителката си взе един бонбон, седна на пианото и ми изсвири „Многая лета”... Идеше ми да се скрия някъде... Но, не, старата учителка свиреше по-хубаво на пиано…

     

    Umbraco.Web.Models.DynamicPublishedContent
1
Създадено от bgdonor.com. Контакти: bgdonor@gmail.com