Eдин подарък от дядо Коледа

Ще започна историята си с чудесата по Коледа. Не зная дали вярвате в дядо Коледа и изобщо дали вярвате в чудеса, но аз вярвам!

В един септемврийски ден, преди 5 години, животът ми и този на семейството ми се преобърна от диагнозата, която ми поставиха докторите – първична билиарна цироза, последен стадий. За мен, жена на 26 години, щастливо омъжена, с детенце на 2 години и половина, диагнозата бе пагубна. Оставаха ми година-две живот, по думите на лекарите. Имах чувството, че спрях да живея за миг. В този момент се огледах в лицата на най-скъпите ми хора и разбрах, че човек никога не трябва да се предава, винаги във всяка секунда от живота си трябва да има надежда!

На 24 години забременях. След третия месец на бременността се появиха остри сърбежи по цялото ми тяло. Всички около мен и наблюдаващият ме гинеколог го отдаваха или предполагаха, че е в следствие на бременността или предстоящото раждане. Изпадах в жестоки кризи и цялото ми тяло бе покрито с рани от сърбежа. Имах много тежка бременност и вследствие на това родих моето детенце в осмия месец. След раждането, в стремежа да обгрижа детето си, не забелязвах, че сърбежите не изчезваха. После започнаха да ми отичат краката, последваха и други неразположения и всичко това доведе до хоспитализиране. Чудеха се какво се случва с мен. Нямах болки, но ми се подуваха краката, започнах да се пълня с вода и всичко това на 26 години. След третия ден в болницата лекарите уточниха диагнозата и всички бяхме в шок – първична билиарна цироза, автоимунно заболяване вследствие на бременността. Бяха изминали две години и половина и черният ми дроб беше вече в тежко състояние. Лекарите бяха категорични, че най-добрият вариант е трансплантация, но „не забравяйте че живеете в България” – цитирам ги, защото чернодробните трансплантации, извършени в България, се брояха на пръсти. В началото на месец ноември ме приеха в болница ”Лозенец”. Записаха ме в списъка на чакащите, направиха ми всички необходими изследвания и ми обясниха, че от тук нататък трябва винаги да бъда готова, по всяко време на денонощието за повикване, но няма гаранция кога може да се случи това, след ден, два, месец, година, две, няма гаранция дали изобщо може да се случи, просто ще чакаме. Никога няма да забравя този разговор с доктора.

Предстоеше един от най-хубавите празници - Коледа. В тези дни от моя живот семейството ми бе по-силно от всякога и никога не са се отказвали да се борят, да мислят позитивно, да ми дават сили, колкото и болка да имаше в тях - те бяха до мен и ми даваха цялата си любов. Надявахме се на чудо, молихме се за чудо и то стана. На 15 декември 2006 г., в 17:30 часа, телефонът звънна и в слушалката чух гласа на доктора 
– Нали знаеш защо се обаждам?

Въпросът, който и до днес си спомням много ясно. Бях готова и отпътувахме за болница „Лозенец”. Казват, че животът ти минава на лента – да, така е. Всички щастливи моменти изплуваха в съзнанието ми и ми даваха сили да се боря за живота, да се боря да бъда майка и да мога да присъствам на всички щастливи мигове в живота на детето си, да се боря да бъда със семейството си, на което много държа. След приемането ми в болницата зачакахме операцията. Заобиколена бях от доктори-професионалисти – екипа на проф. Любомир Спасов. Обясниха ми до последната подробност какво ще се случва с мен по време и след трансплантацията. Събудих се в реанимацията от детски глас. За първи път в България бе извършена такава трансплантация – един черен дроб разделен на двама пациенти. Дядо Коледа бе раздал най-големия подарък за нас – дари ни живот. Благодарение на грижите в болница „Лозенец” аз и Йоана, която бе на четири годинки се възстановихме много бързо и бяхме изписани през януари.

Един ден, ровейки се в интернет, съвсем случайно попаднах на интервюто на майката на нашия донор. Бях шокирана, изплашена, изпитах всички възможни емоции в сърцето си. След няколко месеца набрах смелост и писах на вестника като си оставих телефона и адреса за връзка, ако семейството му пожелае да се свърже с мен. Беше преди Коледа на 2007 г. когато телефона звънна и в слушалката чух развълнувания глас на майката. След няколко месеца се срещнахме. Изключителни ХОРА, не мога да намеря думи, с които мога да им изкажа своята и на семейството ми БЛАГОДАРНОСТ. Благодаря Ви Майко, ако позволявате да Ви наричам така, защото в мен живее част от Вашия мил син! На този свят да бъдеш добър човек е много трудно, защото трябва да бъдеш много силен, за да превъзмогнеш последствията, Вие сте точно такъв човек, поклон!!!

Искам да благодаря и на проф. Любомир Спасов и екипа на болница „Лозенец” - дълбок поклон на тези хората, които приемат чуждата болка за своя, които правят и невъзможното възможно, за да ни дарят с живот. Бъдете благословени и ние ще Ви пазим в сърцето си до най-милите хора за цял живот!

 

 

Благодарим ви хора!
Биляна Стършелова
Създадено от bgdonor.com. Контакти: bgdonor@gmail.com