Историята на Влади Сейков

Това е Владислав Сейков, 33 години. Женен, с четиригодишен син. По-малко от година след раждането на сина му, Владо получава тежка диагноза – гломерулонефрит. В началото има надежди, че болестта може да се върне назад. Започва тежко лечение.

„Три години бях така - 20 дни вън, 20 дни вътре в нефрологията на ИСУЛ, на силни медикаменти. От тях бях нон-стоп като пиян. Миналата година, обаче, се влоших, вдигнах креатинина, постоянно ми беше лошо. Тогава се наложи и ми направиха първите 2-3 диализи, пооправих се. Лекарите ми казаха, че щом толкова бързо съм се оправил, може и да ми се размине диализата...”

Не се разминава. Слагат първо катетър, правят фистула на ръката... и сега Владо е 3 пъти седмично на хемодиализа.

Той е висок, здрав, енергичен мъж, говори гръмко и ядосано. Освен когато говори за жена си и детето им. Не прави впечатление на болен, ако не се броят белезите. Липсата на работещи бъбреци е ужасяващ проблем и животът след това е невъобразим за нас, здравите хора. Но когато им се случи, болните отнякъде събират сили да продължат напред. Намират за какво да живеят. Намират как да не им личи. Или загиват – има и такива...

Владо няма вариант за жив донор. Баща му е друга кръвна група, майка му има диабет, останалата част от семейството също са или болни, или без съвместимост. Остава само трупен донор, но в България? Бъбрек?... Загубена кауза.

„Няма как трансплантацията да стане тук. В Испания правят 20 трансплантации дневно, ние – 10 годишно, е какъв точно ми е шанса на мен като тук сме хиляда, които чакат?”

Затова Владо, като всеки втори диализиран, събира благотворително средства за трансплантация в чужбина. В Испания, Хърватска, Литва – някъде, където хората са отворени. Търси и варианти да отиде в държава, където вече е разрешено кръстосаното донорство. Но и това е много трудно юридически...

„Учудвам се колко човечни хора сме - в работата щом разбраха, че имам благотворителна сметка, веднага се организираха всички колеги, а от фирмата казаха – колкото даде всеки от работещите, толкова ще даде и фирмата, тоест, умножават по две...”

Парадоксално е – отказите за даряване на органи миналата година са били около 80%, но в същото време ежегодно даряваме парите си и изпращаме десетки наши сънародници в Испания и Франция с благотворителни средства. Даряваме нашите пари, за да идат българи в чужбина и някой испанец или французин да им дари органи. На практика, това е една напълно законна търговия с органи, и то бедните българи купуват бъбреците на богатите западняци. Очевидно, значи, пречката да има донорство в България не е липсата на съчувствие... кое е тогава? Винаги набедените за по-черни от дявол наши лекари? Процъфтяващите на местна почва конспиративни теории за отвлечени хора с отрязан бъбрек, които никой поне бегло запознат с процеса на трансплантация не би удостоил с внимание? Всъщност, от другата страна на брега, сред пациентите, също върлуват конспиративни теории, но от друг тип.

„За тях е по-добре да сме на диализа. Един пациент диализата му е 200 000 лева годишно. Значи, един донор с два бъбрека им е 400 000 лв назад. Те имат сметка да сме на диализа, на най-долнопробните диализатори, а не да сме трансплантирани. Частните диализни центрове никнат като гъби. Тези истории дето ги пишат, по телевизията, по сериалите... не е случайно. А много хора са като кон с капаци, прочели са нещо и не можеш да ги убедиш, че това да дариш органи е добро...”

Кои са тези „те”, колко е истината в тези истории и колко са митове е трудно да се каже, но факт е, че в центъра по диализа тази теория е толкова разпространена, колкото преувеличените и изкривени до неузнаваемост митове за кражби на органи там, навън, при здравите. Всички участваме в този театър. Въпрос на информация е, нищо повече, но никой не се интересува от „сухата” тема пред „интересните” съживили се от мозъчна смърт или отвлечени и разфасовани. Ами ако утре без орган сме ние, ако е нашето дете? О, да знаете как реагират налягалите до машините хора в центъра по хемодиализа на някои грозни сцени с „формуляри за донорство” от български сериали (минута 7:20) ... Не е важно, не и тук. За никого. Тук болестите са нещо което се случва на другите, а ти не мислиш за него и не мислиш за болните. Защото е гадно.

Владо говори много за семейството си. Диализата не е успяла да помрачи радостта от бащинството. Фирмата, в която работи, е постъпила много човешки и му е намерила работа, подходяща за състоянието му, така че да може да издържа дома си. Разказва много за игрите на сина си, за времето, което прекарва с близките си хора.

„Как си гледам семейството, ли? Добре че си ги имам на снимки, да ги гледам. През деня съм на работа, през нощта съм на диализа, моето семейство го виждам само събота и неделя. Синът ми не знаеше защо тате не си играе, а лежи и почива. Не знаеше защо не го гушкам, че ми е забранено да вдигам тежко с тази фистула. Но започва вече да го разбира... Не пита вече майка си защо ме няма от понеделник до петък. А само малко да му обърна внимание, няма такава радост! Голяма игра пада, голямо тичане...”

“В диализата хората са отчаяни. Не виждат надежда. Духом са... ден да дойде. Мен ме държи синът. И се радвам, че мога все още да ходя на работа. Така съм ангажиран по цял ден и не мисля за глупости. Сега на смяната ми в диализата са все мой набор, всички са млади, всички се надяват на донор...”

 

 

Създадено от bgdonor.com. Контакти: bgdonor@gmail.com