Историята на Гергана Николова

Историите трябва да се разказват, защото само който не ги знае остава безучастен.

Тази история, обаче, вече месеци наред не успявам да я преразкажа. Не мога да повярвам, че някой би останал равнодушен след нея. Към болните, към донорството. Обаче ще признаете, че като прочетете „болен”, обикновено прескачате приказката. Каква е първата ви реакция, когато го чуете? „Болест”? Асоциациите ви? Слаб, изтощен? Изпитвате съжаление? Кръстосвате пръсти да не ви стига?

Аз имам други наблюдения. „Болен” значи най-често „силен”. Трудностите правят от хората истински рицари. За жалост и обратното е вярно – колкото по-безобиден и лек е животът ни, толкова по-безгръбначни ставаме.

Затова, не смейте да ги съжалявате. И да ги подценявате. Да не сте посмели да сте снизходителни. И никога, никога не бъдете равнодушни и безучастни.

Колко ценим нашия нормален живот? Цените ли истински срещата с любимия човек? Романтиката, мечтите си? Борите ли се всеки ден за това да устроите дома си, да накарате онези, които обичате да се чувстват добре? Не, нормалният живот не е на мода. Всеки търси повече, сравнява се с някого. Може би това е, всъщност, причината да желая историите на тези хора да стигнат до всеки. Техните мъки току виж ни научат да ценим собствения си, безоблачен живот.

Преди всяка буря има безоблачно небе. Когато Гергана решава да дари любимия си със семейство и дете, животът ѝ е бил, всъщност, не по-лош и не по-добър от този на повечето от нас. Преди три години, Гергана е млада, хубава, влюбена, пълна с живот и... здрава.

Съдбата решава, обаче, да я отличи. И младата жена получава тежка диагноза. „Идиопатична апластична анемия или аплазия на костният мозък“. „Идиопатична” значи, че никой не знае защо се е случило. Останалото значи, че кръвта ти не работи - левкоцити, тромбоцити, лимфоцити, всичко е далеч под нормата. В превод: кръвоизливи навсякъде, постоянни инфекции, въздухът не ти стига.

Когато кръвта ти не се съсирва, остави настрана това, че не можеш да се порежеш. Или че не може да те оперират защото кръвотечението няма да спре. Страшното е че...

 

...не можеш да раждаш деца.

 

Бременността трябва да е голямо щастие, а при Гергана става голяма лудост. По-добре да не опознаеш никога страха, че ще умреш. Кошмарите идват на ята. Кошмарът, че ще паднеш и ще се удариш. За пациент с апластична анемия, една синка на крака може да е края.

Кошмарът от отслабващото тяло. В учебниците по медицина пише – лесно се задъхват, обща слабост... а между редовете никой не вижда с какъв поглед такъв човек гледа стъпалата пред себе си и как трябва да почива след всеки три, след всеки две, след всяко – зависи колко е зле положението днес. Как припадаш от усилието да се изправиш от леглото. И какво е да впрегнеш цялата си воля за да се... изкъпеш.

Или кошмарът от това лекарят да ти каже, че не би посмял да изроди детето, същото това дете, което те държи жива. Нормално е - никой лекар не желае да изгуби пациента си...

Кошмарът следващия лекар да ти го повтори. И следващият. И следващият.

Ужасът да срещаш още кошмари в очите на любимия си. Да срещаш безсилния гняв на бащата на детето ти.

Ужасът от липсата на изход. Не може да е секцио, не може да е нормално раждане, дали не трябва да го махне, дали може да го остави, дали ако го роди няма да роди... сирак?

Ужасът от скоростта, с която дните се изнизват без да водят наникъде. Бременността е 9 месеца и не чака нещата да се наредят.

Накрая, проф. Фани Мартинова поема отговорност и предписва схема. Планирано секцио. Проф. Мартинова се осмели с подписа си и се застъпва за Гери и семейството ѝ. И за това се иска и кураж, и знания и много повече. С почит към Вас, проф. Мартинова!

И денят наближава. Раждането на дете е най-прекрасното събитие в живота ни... Три дни преди раждането на Гергана, започва подготовката. Започват кръвопреливанията.

 

Никой анестезиолог в болницата не иска да е на смяна на датата на това раждане.

 

Ден преди операцията, Гери и съпругът и са заедно, за малко... там някъде, в бездушния ни град, един млад мъж се сбогува с бременната си съпруга, няколко часа преди тя да го дари с дете. Да кажеш на синът ми каква е била майка му, казва тя... Аз ще ви наглеждам оттам, ако мога... не плачи... спокойно, всичко ще мине добре... не плача...

На следващият ден Гери роди здраво, хубаво момче. И остана жива.

Дали е имало по-голяма радост от тази на бащата на това дете? Дали е имало по-вкусен въздух от онзи, който е дишала Гергана на този ден? Животът е велико приключение, и пред духът на хората няма граници. Нито в мъките, нито в радостите. Надеждата им избуява до небето, тогава и двамата са сигурни, че болестта, дошла с бремеността, сега, след бремеността, ще си отиде...

Но тази история не свършва до тук. „И заживели щастливо...”, сиреч, нормално, така и не идва в живота на Гери.

Тя трябва да продължи да бъде герой и свръх-човек, всеки ден от живота си. Всяка минута. Да отглежда детето си между ходенията в болницата. Да го прави човек напук на посинелите си пръсти и устни. Да се изправя всяка сутрин. Да изкачва безброй стъпала. Да води войни с безкрайните проблеми от това да не си като другите.

 

Не смейте да пренебрегвате този човек.

 

Шансът за тази болест е 2 на милион... това са една шепа хора в България. Още една шепа призраци, която предпочитаме да изоставим.

Нямате гаранция, че утре няма вие да сте призрак. Апластичната анемия може да дойде от нищо и никаква вирусна инфекция. От антибиотик. По дяволите, описани са случаи, в които капки за очи отключват апластична анемия!...

Животоподдържащото лечение е имуносупресия. Три пъти седмично в болницата. Веднъж седмично ти преливат кръв. Това с кръвта можете ли да се досетите как се урежда? При отношението ни към кръводаряването се налага болниците да изнудват болните, за да може болните да изнудват близките си. Гери го каза много просто:

- Не искат кръв от вената да дарят, а ти ме питаш за костен мозък!

Ако допуснем, че причината да няма достатъчно регистрирани донори на костен мозък е незнанието, то какво разумно обяснение да дадеш за това, че нещо толкова обикновено като кръводарителството е огромен проблем?

Болен в България...

Последният вариант на Гери е трансплантация на костен мозък. Желая ѝ да не ѝ се наложи да стига до там, но ако се наложи, може би ще я спаси. Трансплантация, за която почти не се чува у нас, а тя изцяло разчита на живи донори - доброволци. Почти не познавам човек, който е наясно (или изобщо го интересува!) как става донорството на костен мозък. Свързваме донорството на костен мозък едва ли не с бормашина, трошаща костите на донора... А то всъщност, като изживяване много малко се различава от кръводаряването.

Мислите ли, че тази жена не заслужава живота си?

Мислите ли, че който и да е от тях не заслужава живот?

Не заслужава онези 30-40 минути, които ще ни отнеме да се регистрираме като донори на стволови клетки? Или – още повече – 5те минути, в които да кажем на семейството си какво да прави с органите ни, ако си отидем?

Мислите ли че тя, и тези като нея, заслужават пренебрежението ни?

Не го мислим.

Но въпреки това ги пренебрегваме.


Ако искате да помогнете на Гери, посетете нейния сайт

 

Създадено от bgdonor.com. Контакти: bgdonor@gmail.com