Завръщане от Розовия град

Пътуваме по магистралата от Сливен към София, на връщане от Националните игри за трансплантирани и диализирани. С нас пътува и един от участниците. Разказът му няма нужда от нашите коментари.

...Това беше първото ми пътуване от бая години. Преди не съм имал възможност да пътувам, защото трябва да се сменя диализата, и то са едни уговорки... пък и не е много хубаво за здравето ти да сменяш апарата, да ползваш различни филтри. И сега ми е много приятно. И това небе е страшно красиво... много обичам да рисувам небета...

Аз съм един от съвсем малкото българи трансплантирани с френски донор във Франция. Комисията за лечение в чужбина одобри молбата ми и отпусна средства за моята втора трансплантация във Франция още през 2010. Първите изследвания, обаче, се случиха чак през април 2012. После през юни направиха байпас на артерията на бъбрека и ме включиха във френската листа на чакащите...

Първите бъбречни кризи получих като 10 годишно дете. През 1983 установиха мегауретер на десния ми бъбрек – уретерът ти става огромен. На следващата година проф. Минков ме оперира. А по това време бях женен за моя съученичка от гимназията. Когато се разболях, докато бях за първи път за 6 месеца в болница, тя ме изостави. Оказа се, че заболяването ми е наследствено... и дъщеря ми сега го има. Откриха го и на сестра ми, и на племенниците ми... Страдам от поликистоза. Кистите постепенно разрушават бъбрека и той спира да функционира.

После завърших Академията, работех в Столична библиотека. Правех там много изложби... Там се запознах с Ана, съпругата ми, която беше неотлъчно до мен през тези години. Беше с мен – при операциите, след диализите, денонощно беше до мен. Без да се е държала с мен като с болен човек. Ако не беше тя, сигурно нямаше да съм жив. С нея си имаме момче – осиновихме го през 1993. Илия. Сега е мъж.

А през 1998 и вторият бъбрек спря.

За да мога да работя, на диализа ходех нощна смяна, от 20:00 до 24:00. Ана винаги ме чакаше у дома след диализата. Всеки път. Вечеряхме заедно, разговаряхме, когато имах достатъчно сила. Първото нещо, което направих беше да се запиша в българската листа на чакащите за трансплантация. Стоях си там 10 години, а ме извикаха един-единствен път. Но при прегледа прецениха, че понеже бъбреците ми са станали огромни, няма да има място за новия бъбрек. Затова после, след като се отказаха да ме трансплантират, ми предложиха и се подложих на операция – проф. Митко Цветков ми отстрани единия нефункциониращ бъбрек. И съм доволен, че го направих. Сега новия бъбрек е поставен на мястото на стария, а по принцип се слага отпред, на корема. При мен се получи по-добрият вариант.

Има някакви трансплантации в България. И аз бих се трансплантирал в България, стига да имах тази възможност. Точно затова, всъщност, легнах да ми извадят неработещия бъбрек, за да съм сигурен, че при една бъдеща донорска ситуация всичко ще бъде наред... Но тук нещата не се случват. Мисля, че няма организация, а може би не сме дорасли. А от това патим най-много ние самите.

От млад имах нагласата, че всичко това ще ме сполети. Затова още преди да започна хемодиализата, попаднах и си запазих една изрезка от вестник, с информация за американска фондация, на съпругата на Джаксън Полък, американският абстракционист. Фондацията финансираше лечението на артисти с тежки заболявания от цял свят. Кандидатствах, и те взеха, че ме одобриха. Но средствата, които отпуснаха, стигаха единствено за трансплантация в Пакистан.

Отпътувахме за Пакистан със съпругата ми, заедно с три други момчета... В Пакистан по онова време търговията с органи беше легална. Това е нещо ужасно, но имаш ли избор?... Цяла Саудитска Арабия, например, си изпращаха бъбречно болните в болниците в Пакистан. Един месец предварително изпращаш изследванията си, и те намират подходящ донор в бедняшките квартали. „Таксата” за донора е включена в офертата от болницата. Ако искаш – можеш да се запознаеш с него, ако ли пък не – все едно. Повечето са млади момчета на по 20 години, от големи фамилии, и с тези никакви пари започват я някакъв бизнес... купуват си едни подвижни павилиони със стока, и с това изхранват семействата си. Някои отиват да учат на запад, а други просто... Твърдят, че се гордеят с това, че така помагат на някого да оздравее, помагат и на семействата си.

Аз се запознах с моя донор. Твърдеше, че е християнин. Подарих му един голям сребърен кръст, той май се зарадва... Няколко месеца по-късно, доста след трансплантацията, ми се обади няколко пъти в България, искаше пари. Обясни ни, че има здравословни проблеми заради бъбрека... Аз му казах да отива в болница, тук ще събера всички приятели, ще намерим начин, само да изпрати чека от болницата. Е, после от болницата се обадиха и казаха, че човекът си е в перфектно здраве... от тогава, скъсахме контактите.

И така, в Пакистан, с пакистанци за донори, стояхме току-що трансплантирани четирима българи, и нямаше какво да ядем, защото всичко там е много, много люто. За хора като нас не ставаше изобщо. Дори детското меню в местното KFC беше люто. Отново жена ми спаси положението, готвеше и на четирима ни---

---29 ноември 2004 г., пакистанският екип ми трансплантира бъбрека.

29 декември 2004 г. го махнаха в България.

Така и не заработи за повече от няколко дни.

Другите трима си живеят нормално вече 11 години. Момчета на по 30 години бяха... Само аз го отхвърлих... Много по-късно научих защо стана така – заради тия съдови проблеми, които по-късно се установиха.

Оттогава водя битка за втората си трансплантация. След едно отхвърляне, повторната трансплантация е сложна. Имах невероятния късмет да срещна Сърмена Станчева от българо-френската фондация „Здраве и надежда”, тя много помогна. Чрез нея са направени 4-5 трансплантации на тежки случаи от България. От Чирпан взеха сега едно момче... Борис от Пазарджик вече го трансплантираха...

Здравната каса отпусна средствата необходими за съдовата операция. Самолетни билети, хотел, дневни – всичко това трябва да покриваш с лични средства и дарителски акции. Може би колкото струваше трансплантацията, още толкова трябваше да додадем аз и семейството ми. Адски трудно става... Министерството на културата помогна последния път с билетите. Септември 2013 г. направихме една голяма изложба за мен – 40 автора, събрахме 15000 лева, а парите от нея ми стигнаха всичко на всичко за 2 пътувания.

Дори самата трансплантация... За да ме допуснат, от Здравното министерство поискаха сам да си търся оферта. И аз, който не съм лекар, съм писал на над 50 клиники в Европа, за да ги моля за оферти. А това едва ли е моя работа, пък и те не отговарят всекиму... И после, средствата за трансплантацията от Фонда ги гласуваха чак през декември 2011, а ги преведоха на болницата в Тулуза едва през май 2013... а тревогата, а нервите в паузите между събитията, познайте за кого са?

Но как да е, добрах се да стигна до там. 10 години съм бил на диализа. Във Франция никой не остава толкова време на машината, трансплантират ги. И като идем там такива случаи, гледат ни като някакви извънземни...

Беше 10ти април 2013, когато ме извикаха в Тулуза за трансплантация за първи път. Френският професор Ростенг ми се обади и каза да съм там още същия ден. Бяхме събрали средства от последната дарителска изложба специално за пътуването, взехме веднага билет за мен, а за жена ми взехме за след няколко дни, че иначе нямаше да стигнат. Пристигнах навреме, но... оказа се, че бъбрекът не е подходящ. На 3-ти май ме викнаха повторно – отново не се получи. Имаше по-спешен случай от мен. И тогава проф. Ростенг заяви, че ме иска там. Добре че имам много приятели, помогнаха ми. От 3-ти до 23-ти май чаках в Тулуза, и... тогава се появи моят донор.

Тя е била възрастна французойка. Бъбрека ми е от 1944 година, на 70 години... Само това зная за нея... Аз сега ще направя 56 г. Но казват, че един бъбрек, при правилна употреба, може да работи и 200 години. Моят половината от това да стигне, пак имам достатъчно време.

От тогава изкарах нормалните проблеми на един трансплантиран. Беше малко трудно... първо бях на диализа всеки ден, докато заработи трансплантираният бъбрек. А на 13-тия ден ме изписаха от болницата, и останах в хосписа до нея. Пет дни по-късно получих инфекция – слава Богу, овладяха я. След това се подобрих, малко по малко. Когато креатинина спадна до 280, проф. Ростенг прецени, че е време да се прибирам у дома, в България! Обадих се на проф. Паскалев, че си пристигам... всичко мина добре. После, през зимата, започнаха отново инфекции. Наложи се 2 пъти венозно антибиотик, и пак ме овладяха. И сега, от февруари насам, вече всичко е нормално, резултатите – перфектни, чувствам се нормално, и от април съм вече на нормална работа. И през февруари направих своя изложба в галерия „Алтер Его”. А първата седмица на септември ще направя още една – „Тулуза – розовият град” в галерия „Интерпред”.

Тулуза е прекрасен старинен град, всички сгради са облицовани в червени тухли, красива средиземноморска архитектура. Докато чаках във Франция, разхождах се по улиците и рисувах... На изложбата ми са поканени и се надявам да дойдат френският посланик, г-н льо Кабан, и френският аташе, Давид Вайзман... Сега нали съм половин французин. Искам да благодаря на Франция по този начин.

Резултатите от трансплантацията са... Само ще кажа, че вече имам 2 самостоятелни изложби, и над 200 рисунки имам направени. И преди рисувах, но не беше така! Хората не знаят, изобщо не подозират дори разликата между диализата и трансплантацията. Мислят си, че диализата е да идеш в болницата, там едва ли не ти слагат една инжекция, и си си жив и здрав. То е, обаче, много тежко. С отиването, с линейката и с връщането – това са 6 часа от живота ти всеки втори ден... Като да живееш на тирета, с паузи. Аз съм бил няколко пъти полумъртъв. Бил съм и в кома. Бях станал на едни кафяви точки, трупни петна, като мъртвец...

Сега се чувствам отлично. Гледам да се движа повече. Игрите за трансплантирани ни помагат. Преди да започна диализата, спортувах много - играех тенис на корт, после айкидо – имам син пояс. Плувах, правех 3000 м. за 40 минути. Но след като започнах диализа, всичко спря. А съм спортна натура, имам нужда от движение. Трансплантираният бъбрек не позволява много натоварване, но е друго... Имам куче, разхождам го сега в градинката пред нас. И ходя пеш на работа. Отслабнах с 10 кг., поне още 10 трябва да сваля. Професорът ме кара, но за сега ми е трудно. И съм гладен!!

Когато си на диализа, не можеш да пиеш вода и никакви течности, защото остават вътре в теб. Преди диализата се качваш на кантара – ако тежиш повече, диализаторът трябва съответно да изхвърля повече. И е ужасно. Няма диализиран, който да не изпитва ужас от кантара. Пада ти и кръвното, не се очистваш добре, отровите остават... След трансплантацията все още не ми даваха да пия. Като се стабилизирах, обаче... Много е сладко. Даваха ни вода Evian, минимум по 3 литра трябваше да изпивам. И водата още ми е много вкусна. Половин литър вода на екс! Безценно!

И баща ми мечтаеше за трансплантация. От както започна диализа на 55, та до 63 години... Мечтаеше и много се надяваше... почина пред мен...

Сега съм изпълнил една негова мечта.

Животът е красив след трансплантацията. Най-малките неща те радват, защото преди това е много тежко и тягостно. Сега не обръщам внимание на дреболии и почти нищо не може да ме ядоса.

 

Аз съм Димитър Анастасов, художник. Роден съм в България през 1958 г. Трансплантиран - във Франция, 2013 г.

 

 

Създадено от bgdonor.com. Контакти: bgdonor@gmail.com