Историята на Наталия Влайкова

...Имам страхотен късмет, че съпругът ми и детето ми имат силни характери. Мълчаливо сме се подкрепяли. Тяхната сила на мен ми е давала сила, нищо друго. Герои са всички около мен... Бъбречната недостатъчност не сполетя само мен, а още съпругът ми, детето ми, родителите ми, брат ми, всички който са близо до мен. И те през какво са минали!… голямо семейство сме, и се подкрепяме. Пожелавам на всички този късмет.

Моят брат настояваше още от самото начало, щом ме включиха на диализа, да ми стане донор. Но аз отказвах дори да го помисля. Не исках! Той е млад, здрав, не беше влизал никога в болница, а аз да го оставя с един бъбрек?! На трупно донорство бях съгласна.

Обаче, първите три години бяха изключително трудни... Появи се през 2007 г., без никакво предупреждение. Постъпих в Пирогов, там ми поставиха диагноза бъбречна недостатъчност, трета степен, и 6 месеца по-късно ме включиха на хемодиализа. И януари 2008 се започна. След всяка диализа, почти умирах. Събирах граници, високо кръвно – 260 на 140. За човек на диализа – лошо... Три пъти седмично по 4 часа ме връщаха към живот.

Човек на диализа не е пълноценен, той е само тежест на семейството си. Правила съм всичко възможно, за да не им бъда в тежест. А дали съм успявала... Синът ми беше първи клас, когато ме включиха на машината. Все гледах да не ме виждат у дома как се прибирам от там... Мобилизирах всичките си сили, чувствах се зле, имах ужасна болка в главата, повръщах ужасно, но когато дойде време да прибирам детето си от училище, събирах сили да не ми личи. Не си пълноценен, винаги чувстваш, че нещо не можеш да свършиш... И този страх е огромен, да не би да легнеш на техните ръце. Физическата болка е много под това!

През 2010 г. научихме, че във Варна, в Света Марина, правят трансплантации. А бях против живо донорство, бях за трупно. Записала се бях в листата за трупен донор. Но майка ми не можеше да ме гледа така, не спираше да ми говори. Първо искаше тя да ми стане донор. И тръгнах с майка си да направим изследванията. Отне ми две години, колебания и нерешителност от моя страна. Тя тръгваше, аз я спирах… Но майка не преставаше. По нейно настояване, 2012 г. постъпихме в МБАЛ „Св. Марина” във Варна за изследвания. Но се оказа, че тя има и хепатит В, и заедно с нейния артрит... след консултациите се реши – не, не може. Да си призная, аз въобще и не мислех, че ще стане. Ако не беше тя, да ми соли всеки ден... влязох на изследвания без никаква нагласа да имам трансплантацията, само и само да се успокои.

Обаче, когато влязох в болницата, в хода на изследванията излязоха много проблеми. Всичките усложнения от диализата съм си ги събрала... След 5 години вързан за машината, шансът ти да ставаш за трансплантация намалява всеки ден. През май отхвърлиха майка като потенциален донор, но тогава брат ми ме започна, продължаваше да настоява да се съглася, убеди ме, че това е обмислено решение, че е чел по въпроса и сам за себе си няма притеснения, човек живее нормално с един бъбрек. Вече бях много обезверена че ще се случи с трупен донор.

А и повярвах на екипа на Проф. Икономов. Те са хората, които без думи, само с дела и професионализъм, ме накараха да се замисля за живото донорство като за вариант, това е истината. Повярвах, че мога да изляза от болницата без да бъда на диализа. На 7 ноември 2012 ни извикаха да постъпим за трансплантация, 20 ноември я направиха, успешна е и до ден днешен сме добре. Благодаря на екипа на проф. Икономов, които извършиха подготовката и постоянно ни наблюдават и за всичко мога да разчитам на тях! Също на екипа на проф. Хинев – това са уролозите, който физически направиха трансплантациите... на екипа на проф. Платиканов от КАИЛ – където бяхме приведени след самите трансплантации и където се грижиха за нашето следоперативно възстановяване и от където съм с най-хубави спомени – там започна вторият ми живот, там усетих, че мога да пия вода и да уринирам за първи път от години. Проф. Кандинас от Швейцария консултираше целия процес на подготовка и извършване на трансплантациите... Говоря в множествено число защото бяхме три двойки реципиент и донор, участвали за два дни в три трансплантации. Бяхме заедно във всичко това.

След трансплантацията, аз заживях втори живот, буквално. Прииска ми се да изляза от реанимация още на втория ден, чувствах се пълна с енергия. Преди операцията аз бях сиво-жълта, та черна, даже са ме питали, ти на солариум ли ходиш? Само брат ми пуснаха тогава да ме види в реанимация, за много кратко, и едва две-три думи си казахме – той ме погледна и само ме попита:

- Сестра ми, ама ти си много бяла!...

- Бяла съм, забрави ли че съм бяла – му отговарям.

- Е, бях забравил...

Бях пълна с енергия! Бъбрека, щом си влезе в ролята да прочиства кръвта, веднага се маха и тази тежест, и външен вид, и всичко се променя. Как мога да имам думи да го опиша това?....

Но искам да кажа: човек когато вземе това решение – да приеме жеста на близкия – поема и цялата отговорност за това и товарът от решението не е малък...... Искаше ми се да имам друг избор и да спестя на брат ми всичко, той никога преди не беше постъпвал в болница... Той е на 39 години и вече е с един бъбрек, за да ми помогне. Не мога да му се отблагодаря никога за този жест – освен да го обичам още повече, друго не мога да направя. И вижте, майка ми се успокои за мен, но сега се притеснява и за двамата. Това е драмата на живото донорство. Представяте ли си по време на трансплантацията, как е мислила и двете си деца?!

Затова и винаги ще призовавам да се говори и мисли за трупното донорство като за спасение, а не като за процедура или решение на някого за нещо. Това трябва да се превърне за всички хора в кауза, защото това е начин да се спасят човешки животи. Самата истина си е: -1 = +7, съвсем точно. Трупното донорство според мен е живот след смъртта – това да знаеш, че част от твоя непрежалим близък е жива би ти дало на теб самия надежда.

Сега опитвам да помогна на две мои близки, от Варна едната само на 23-24 г., от Добрич другата – моя възраст, начална учителка, и въпреки диализата и всичко свързано с нея тя не спира да работи, това е нейното призвание. Но те нямат шанс за живо донорство... и им остава само трупно. Защо да им се отказва живот, заравяйки орган, който може да ги спаси и в същото време част от вече починал човек защо да не остане да живее?... Ако работим в насока – промяна на обществената нагласа за трупното донорство, тези две млади жени ще имат живот. Точно заради това трябва всички да се променим и да мислим за възможностите, които ни се дават да не заравяме живот под земята. Не го приемам това. Всеки има какво да даде на този свят. Това с донорството е нещо различно, ти спасяваш живот, даваш шанс на един млад човек, един възрастен човек, особено ако е дете – това е толкова голям подарък, невероятен!... Нашият близък остава да живее в този човек, който му носи сърцето, или бъбрек, или друг орган и той ти става близък, така разбирам аз нещата. Когато нещо ни се струва невъзвратимо изгубено, от нас зависи сами да го върнем. Защото оставяме част от този човек да живее, не го погребваме. Това също е живот.

Има едно дете, Анибел се казва, беше на 5-годинки когато се запознахме с нея и с нейното семейство, и тя беше на диализа... Много се бях впечатлила от това момиченце, толкова жизнерадостно, толкова искрено, прекрасно дете и си пишехме. На игрите за трансплантирани и диализирани преди няколко години я срещнах. Ходеше от маса на маса, да се крие от майка си, за да пие вода... Това е на диализираните проблемът. Почти недостижимо е да изпиеш само половин литър! Никакви супи, никакви сокове – недостижмо за абсолютно никой. А на 5 годишно дете как да обясниш, не пий!? И Анибел само дебнеше кога майка ѝ не я гледа, и хукваше по другите маси и надигаше чашите... Никога няма да забравя нейната мечта – да пие вода. Казваше: „Мен сега, когато ме трансплантират, и ще пия много, мнооого вода” и вдигаше ръчички все едно пие... Нея после я трансплантираха в Германия, майка ѝ се бори много. Пожелавам им цялото щастие на Земята!

Ето на тези хора трябва да помогнем!

И само едно нещо искам да добавя – въпреки всичките трудности, тези хора, вързаните към машината, или хората с определен здравословен проблем, не бива да ги съжаляваме. Тези хора са невероятно силни, за тях и семействата им всеки ден е борба. За нещо, което здравите хора приемат за даденост, човек със здравословен проблем се бори ежедневно – животът, здравето. Съжалението с нищо не помага. Много можете да научите от болните хора.

И винаги трябва да намираме за какво да благодарим, защото винаги има за какво да го направим. Благодаря за всеки ден в който мога да бъда със семейството си, близките си, да виждам небето, морето, да пътувам с любимите си хора... Да съм жива.

Поздрави,

Наталия Влайкова

Благодаря за всичко, бъдете здрави!

 

 

Създадено от bgdonor.com. Контакти: bgdonor@gmail.com