Живей трудно

Гледал ли си „Умирай трудно”? Брус Уилис да ме извинява, но геройчето му не може и на малкия пръст да стъпи на чакащ за трансплантация в България. Тези хора бият всички митични рекорди на Чък Норис. Например Ели, която е без черва, може да пие вода на екс от чешмата. Още по-впечатляващо е едно 5 годишно деце без бъбрек, което успява да си наложи да пие по-малко вода от камила от централна Сахара, в сухия сезон. Хумористичните романчета на Стивън Кинг ряпа да ядат в сравнение с кървавите истории, които се носят в някои центрове по диализа. А чувал ли си как двама зловещо ухилени трансплантирани се надцакват кой е минал през повече кормене, смърт и възкресения? Пази се!! Едно-единствено такова състезание може да ти вземе съня за 2-3 седмици и трайно да ти наруши метаболизма.

Има един интересен документ, с който чакащите трансплантация и техни другари по неволя кандидатстват за инвалидна пенсия по специална европрограма. Според този документ, за да получи въпросната пенсия, чакащият трансплантация трябва да е 95% инвалид, но да работи на 2 места, до които да пътува с градски транспорт, вечер трябва да пее в хор, сутрин да спортува, нощес да учи чужд език, издържайки многодетно семейство и участвайки активно в неправителствения сектор между стотиците ходения в болницата. Неформално я наричат „пенсия за суперменство”. И много от пациентите в листата я получават! Разбираш ли за какви корави хора става въпрос?

А Светльо дори сред чакащите за трансплантация минава за много корав. За всяка тяхна история той има две от своите. По-страшни, по-нелепи, по-балкански. 10 години от живота му са погубени във висене на апарата. Суровият живот на пациент е направил Светомир някак по-друг. По-мъдър, може би. Теглилата му са отпечатани и в погледа, и в говора, и във всичко. Прави впечатление на стар пират от стара книга, преминал през люти плавания и битки. Понеже има висок процент антитела, трансплантация на бъбрек в България е невъзможна. Затова чака във Франция, в Тулуза. Но и там е много, много трудно, защото за Светльо се изисква много висока съвместимост с донора, т.е., много късмет... но той няма късмет, вече три безкрайни години далеч от дома. Може да бъде спасен и с жив донор, дори с ниска съвместимост, но той и роднини няма. Френското общество е достатъчно зряло, за да допуска трансплантация от близки и приятели. И Светомир има няколко такива приятели, готови да минат под ножа за него... но с никого от тях не е достатъчно съвместим.

А Диляна... За Диляна, дори Светльо признава с половин уста, че е адски корава. Тялото на тази жена е малко, покрито отгоре до долу с белези и рани, но побира огромен, бесен дух, жаден за живот. От дълги години води неравностойна битка със смъртта. Неравностойна е – просто смъртта не знае с кого се е захванала!

Но днес Диди е в болница, за пореден път, на другия край на Европа, сама. И тя като Светльо е с много страшни диагнози, и бе пренасочена от Родината си към трансплантационния център в Тулуза. При проф. Ростенг „Българосъживител”, спасил живота на няколко неспасяеми случая от България и направил много за българската трансплантология.

Диди е в болницата в Тулуза след трансплантация. За съжаление, неуспешна трансплантация. Години усилия, огромни надежди, много средства – лични и от благотворителност – всичко на вятъра. Бъбрекът не заработи, тя е отново е в стартова позиция, придобила е само нови белези. В лудницата около трансплантацията и неработещия бъбрек е останала сама в чужд град, сред чужди хора, говорещи чужд език. Тук само старата познайница – болката – не ѝ е чужда. В благотворителната сметка няма вече почти нищо. За да пестят за новоналожилите се медицински разходи, близките ѝ трябваше да останат няколко дни в България.

Представи си се сам, между 4 болнични стени, вързан към системите, с унищожена имунна система, без останал здрав кръвоносен съд, с току-що разпердушинена, изгорена и изхвърлена на боклука мечта за нормално съществуване, без никого, без нищо?! Дори да можеш да си го представиш, няма как да си представиш диализа отново, същата диализа, от мисълта за която ти се повдига.

И представи си, точно в такъв момент – чук, чук, чук!

През вратата влиза Светльо.

Диди, всъщност, едва го познава. Виждали са се няколко пъти, разменяли са по някоя приказка. Но са свързани. И двамата са здравни емигранти, и двамата са много далеч от любимите си хора и приятелите си. И двамата са сурови, опечени от изпитанията. Но точно такива хора знаят най-добре колко е важно понякога да има някой да ти каже просто:

- Какво става бе, дете? Какво се случва с теб?

Малко хора имат уста да нарекат това войнстващо същество „дете”. Но Светльо отдавна плува в онези океани. Донесъл е на Диди нещо вкусно за похапване - болничната храна дори във Франция си е болнична храна. По-важното, донесъл ѝ е малко човещина.

И Диди скоро се отприщва... След всичките супер-убедителни „бе я стига хленчихте, добре съм!” по телефона, за всеки загрижен роднина и приятел по няколко пъти, сега вече нищо не може да я спре. И Светльо е там за да поеме цялото цунами от горчилка, сълзи, отчаяние, което дави момичето.

Светльо ли не знае?

Лахор, 2006 година. Година по-късно ще я забранят, но по онова време, търговията с органи в Пакистан е все още легална и клетници от цял свят се стичат, за да заживеят нормално с единия бъбрек на някой пакистанец, готов да го дари срещу скромна такса включена в офертата от болницата. Светльо стига и до там. След онази трансплантация, Светльо функционира нормално 2 месеца... след което отхвърля бъбрека. Мечтата, за която жертва толкова много, се отдалечава повече от всякога – Светльо е с антитела – това значи, че повторна трансплантация е много трудна. И отново – апаратът до него с помпа на 290, фистулата пак в употреба. Тогава не му се живееше. Искаше просто някой да го избави от мъките и страданието. Искаше да живее човешки или изобщо да не живее. Цунамито на Диди не е нищо ново за него. И той е там, за да я успокои:

- Господ има други планове за нас. Щом ни е запазил, значи ще ни бъде. Важното е, че скоро ще си здрава! Стига мрънка!

Пред очите на Светомир са извървели десетки пациенти, които един по един се оперират и заживяват нормално. И той знае – факт е, Диди скоро ще е здрава. Този орган не заработи поради усложнения от диабета на Диляна – случва се. Но важното е, че не е отхвърлен, няма антитела. Това значи, че следваща трансплантация е напълно възможна. Има и донор – майката на Диди. Трябват пари, но не са много. Българите са с добри сърца, с близки, с роднини, с познати и непознати, с кампания – все ще се съберат. Диди ѝ трябва само сила, търпение и приятели. Диди е била здрава, когато Светльо е започнал диализата и Диди ще бъде отново здрава, когато Светльо все още ще е на диализа... ако е жив.

А може би и неговия час ще дойде? Някой от хилядите френски донори ще е неговият... може би неговата мъждукаща надежда че ще е здрав не е напразна... може би скоро ще се върне с букет цветя при момичето, което обича и което го чака в България. Или пък кой знае, може да се появи в живота му някой приятел толкова истински, че да посмее да отдели малка част от собственото си здраве за да върне цялото здраве на Светльо... Донорството не е нещо, което си поискваш. Донорството може да бъде само дарение. Никой болен не би помолил близкия си – дай ми. Близкият трябва да убеждава болния, не обратното...

В онези седмици, в които Диди остана сама в Тулуза, Светльо беше неотлъчно до нея.

Диди не може да ходи. Единият крак е ампутиран отдавна. Лекарите се борят за другия. Светомир я возеше всеки път, когато се наложи, със своя автомобил.

Диди не знае френски. Светльо е вече няколко години във Франция, говори добре и помага с преводи.

Диди не може в това състояние да търчи и да търси подходяща квартира. Светльо с негов приятел намериха. Трудно, но успяха. Удобна, като за нея.

От всички хора на този свят, точно болният, суров и мрачен Светомир. Между неговите собствени диализи и проблеми на чакащ. От всички стотици българи във Франция, се намери той да върне на Диди усмивката и волята за живот.

С малко човещина, с един разговор. И с нещо вкусно за похапване. Което уж всички го имаме.

Помисли хубаво върху това.

Весела Коледа!

 

Блогът на Светльо

А Диди дочака своята мечтана трансплантация!...

 

 

Създадено от bgdonor.com. Контакти: bgdonor@gmail.com