За донора в мозъчна смърт

Трупният донор е починал човек, намиращ се в рядкото състояние мозъчна смърт. В това състояние, централната нервна система на човек безвъзвратно престава да функционира. Смъртта на донора настъпва в реанимация, докато тялото му е на командно дишане и функцията на всички останали органи се поддържа изкуствено. При което починалият запазва нормалния си цвят, телесна температура, има пулс; всички рефлекси на гръбначния мозък са налични и са възможни движения на раменете, потрепвания, дори изправяне на цялото тяло (феномен известен като “белегът на Лазар”). Всички рефлекси на черепно-мозъчните нерви, обаче, отсъстват. Две са най-честите причини да се стигне до мозъчна смърт: транспортни произшествия и масивен мозъчен кръвоизлив в следствие на тумор или друго заболяване. Честотата, с която се случва мозъчната смърт, без увреждане на останалите органи, е около 50 случая годишно на 1 000 000 население в цял свят и дори малко повече в България. Само неголяма част от донорските ситуации успяват да бъдат реализирани (когато смъртта се случва в реанимация или в линейка с подходящата апаратура за поддържане живота на органите) - приблизително 70 случая годишно в България.

Мозъчната смърт е състояние, различно от комата. Съвременната медицинска дефиниция на смърт се състои в пълното нефункциониране на мозъчния ствол - и това състояние се установява без съмнение. Няма как лекарите да сгрешат. Съществуват състояния, подобни на мозъчната смърт, но по закон и на практика се вземат всички мерки при установяване на смъртта такива състояния да се изключат като възможни (вж.Наредба №14). България, всъщност, е сред държавите с най-строги правила в Европа за установяването на смъртта и у нас се вземат повече мерки от обичайното за потвърждаването ѝ.

Понякога, мозъчната смърт идва внезапно - когато травмата на церебралната нервна система е извънредно тежка. Смъртта вероятно ще бъде очевидна още за екипа на бърза помощ, пристигнал на местопроизшествието, дори при наличие на сърдечна дейност. Много по-често, обаче, смъртта настъпва постепенно, между 24 и 72 часа след травмата. И в двата случая, пострадалият ще бъде поставен на командно дишане в линейката и ще бъде откаран в реанимация, където екип за интензивна терапия ще опита всичко, на което е способна медицината, за да го върне към живота, докато има надежда. Ако въпреки това мозъчната смърт настъпи, първи ще забележат сестрите, които се грижат за пострадалия. Един след друг, ще се появят очевидните знаци. Сърдечната дейност ще престане да се изменя в отговор на стимулация - сърцебиенето ще бъде стабилно, като часовник. Кръвното налягане постепенно ще започне да намалява. Температурата на тялото ще се понижи. Зениците няма да реагират на светлина. Сестрата няма да забележи нормалните рефлекси при рутинната грижа за устата и очите на пациента. Спонтанните опити за дишане, които са така характерни при живия пациент, борещ се за живота си, ще престанат след мозъчната смърт. Никакви рефлекси свързани с главния мозък няма да могат да бъдат установени. Сестрата ще съобщи на лекуващия лекар; след като той се убеди в състоянието на пациента си, ще бъде назначена специална комисия от специалисти, които да потвърдят смъртта, следвайки строгия протокол (Наредба 14). Ще бъдат направени две серии от тестове, разделени с период от 12 часа - това включва поредица стандартни диагностични методи, които трябва да убедят и тримата лекари от комисията, че отсъстват каквито и да било черепно-мозъчни рефлекси, че няма доказателства за кръвообращение в главния мозък. Важни задачи на комисията са установяване на причината за смъртта и изключване на всички възможости за това пациентът да се намира в кое да е от известните състояния, които могат да наподобят мозъчна смърт (като хипотермия и някои интоксикации), като следват установена процедура - същата процедура, която се следва и в САЩ, и в страните от третия свят. В България е възприето мозъчната смърт да се доказва също инструментално, и комисията ще назначи две електроенцефалограми, които трябва да покажат липса на мозъчна активност, и втори инструментален метод (напр. сцинтиграф, “контраст”), който пък ще установи дали наистина отсъства мозъчно кръвообращение.

Сцинтиграма на мозъчното кръвообращение на пациент в мозъчна смърт - светлите области указват липса на кръвоток. Източник: www.wikipedia.org.

 

Мозъчен метаболизъм на здрав човек (вляво), на починал в мозъчна смърт (в средата) и на пациент в дълбока вегетативна кома (вдясно). Цветът маркира скоростта на глюкозния метаболизъм (жълтото съответства на висока скорост, а черното съответства на отсъствие на консумация на глюкоза). Източник: S. Laureys, Nature Reviews Neuroscience 6899-909.

Мозъчната смърт е все пак смърт; безвъзвратна, лесно установима смърт. Няма как да се върнем от там. Съдбата на около седемдесет българи годишно е да си отидат по този начин. Тези седемдесет тела са последният подарък на душата, която ги напуска - и са спасението на 7 и дори повече отчаяни човешки същества. Работещите органи - сърце, два бъбрека, черен дроб, бял дроб, панкреас и тънко черво - биват, за съжаление, най-често заравяни в земята, вместо да продължат живота си в тялото на някой друг. За да бъдат използвани те за трансплантация е необходимо семейството на починалия да даде своето съгласие за донорство. В България, за съжаление, семейството често отказва. Причините са няколко:

  • Недоверие към диагнозата (при условие, че в България доказателственият материал, приложен в епикризата, с който се поставя диагноза мозъчна смърт, е повече от два пъти по-обемист от този в коя да е европейска държава!).
  • Религиозни причини (при условие, богословите на Православието определят дарението на органи за дълбоко християнски жест, спасение не само за тялото на реципиента, а и за душата на дарителя; а официалната теза на Ислямските юристи е, че дарителството на органи при мозъчна смърт е задължение на всеки вярващ).
  • Недоверие, че органите ще идат по предназначение и съмнения за търговия с органи. Търговията с бъбреци и черен дроб от живи донори съществува в цял свят (и то със съгласието на донорите!), и тя едва ли ще престане докато има деца в листата за чакащите, умиращи поради липса на орган пред очите на техните родители. Търговията с органи от трупен донор, а също легендарните отвличания и “убийства” с цел намиране на подходящ орган са художествена нелепост, несъвместима с елементарното познаване на процеса на донорство, експлантация и трансплантация.

 

Така, причината за отказа на българските семейства да дарят органите на починалия им любим човек е лошата информираност. Проучванията показват, че голямата част от гражданите на България са съгласни да дарят органите си в помощ на нуждаещите се. В критичния момент, когато близките са потопени в скръб или са все още в шок, за съжаление, стереотипите и недоверието твърде често надделяват.

Какво можем да направим?

Създадено от bgdonor.com. Контакти: bgdonor@gmail.com